Валутният механизъм - новият Шенген
Истинската причина за отказа е корупцията, организираната престъпност и неефективност на институциитe
статия на доц. д-р Даниела Бобева, преподавател във Висше училище по застраховане и финанси
Публикувана във вестник "Труд, 25 юли 2018 г.
Ще влезем ли в еврозоната и кога? Въпросът е неправилно зададен, защото България е поела ангажимент при присъединяването си в ЕС задължително да приеме еврото, тоест въпросът е не дали, а кога. Очакваното кандидатстване не се случи. Ние не подадохме заявление за присъединяване на българския лев към Валутния механизъм II (BM II), а изпратихме писмо до Европейската централна банка, държавите от еврозоната и Европейската комисия, с което им казваме, че ще кандидатстваме през юли следващата година, а преди това ще направим всичко онова, което ние предлагаме, както и всичко онова, което те искат от нас – сега и вбъдеще. Най-важното от тези условия е, че сме се съгласили да влезем в т.нар „механизъм за тясно сътрудничество с ЕЦБ“. Изобщо, много механизми се събраха, много механика в процеса, а всъщност става дума за един обикновен пазарлък. Като държава извън еврозоната ние не можем да участваме като пълноправен член на Банковия съюз, а като страна в „тясно сътрудничество“. Тоест, ЕЦБ и еврогрупата поставиха нови сериозни препятствия пред България по пътя за приемане на еврото. Досега имаше две стъпки - участие на валутата ни във ВМ II и след две години, ако страната изпълни така наречените критерии за конвергенция (критерии от Маастрихт), влизане в еврозоната. Сега вече етапите са най-малко четири. Пътна карта или игрословица? Във възторжените прессъобщения и интервюта във връзка с евентуалното бъдещо участие на лева във ВМ II от миналата седмица се говори, че ЕЦБ и държавите в еврозоната са ни дали „пътна карта“ и „зелена светлина“. Беше ли всъщност договорено нещо? От страна на ЕЦБ и еврогрупата не беше поет никакъв ангажимент, нито дали, нито кога българският лев ще се присъедини към валутния механизъм, което ясно личи в т.нар. „Становище“ в отговор на нашето писмо. Това, което те казват, е „ние приветстваме намерението на българските власти да изградят необходимите елементи за успешното присъединяване към ВМ II“. Единствената дата, за която се споменава от тяхна страна е, че най-малко една година ще е необходимо на ЕЦБ и ЕК да упражняват мониторинг дали спазваме условията и че оценката на качеството на банковата система ще отнеме „приблизително една година“. Министърът на финансите произнесе една много интересна крилата фраза: „Ако можем да говорим за партньорско отношение от страна на държавите от еврозоната, ние се разбрахме“... Защо трябва да очакваме след като ни третират неравно в кравнение с останалите страни?! Едва ли може да се очаква честно отношение към нас от страна на ЕЦБ – да си припомним как ЕЦБ се държеше с България, като в продължение на две години се опитваше да ни наложи изписване на еврото като „еуро“ поругавайки един от най-важните приноси на България в световното културно-историческо наследство- кирилицата. „Да забравим за правилата“... Съзнавайки, че българската страна прави сериозен компромис и допуска неравно и унизително третиране в сравнение с тези, които преди нас са допуснати до ВМ II и еврозоната, българската страна настойчиво моли в писмото си до ЕК поне за следващите страни да се прилагат същите правила. И докато ние съвсем основателно в нашето писмо „каним Съвета, на основата на процедурата за България да одобри ясна регулаторна процедура за присъединяване към ВМ II“, те ни отговарят, че „в бъдеще ние (те) очакваме да следваме подобен подход по отношение на страните, които искат да се присъединят към ВМ II в съответствие с принципа на равното третиране“, тоест подходът няма да е същия, а „подобен“, и второ – няма да има писани правила и ясна регулаторна рамка. ЕЦБ и ЕК не искат да играят по правила за един толкова фундаментален за всяка страна въпрос като отказ от национална валута и парична политика, отказ от суверенитет по отношение на банковия надзор и т.н. ЕЦБ и ЕК имат сериозни проблеми вътре в къщата на еврозоната и най-вече със стабилността на банковите системи в еврозоната и се опитват да създадат нови правила на входа, защото разбират, че след влизането в еврозоната е много трудно да накарат страните да следват правилната политика и по-добре е максимално да се направи преди това. Защо никой не иска да влиза в Банковия съюз преди членство в еврозоната, а пък ние искаме? И ние не искаме, но ни накараха. А никой не иска, защото условията и участието не намалява рисковете в банковата система. Освен това е твърде неясно още как ще работи тясното сътрудничество при положениие, че ЕЦБ и представителите на еврозоната ще избират кои банки да надзирават, ще дават и отнемат лицензи, ще налагат санкции на банките. Банковият съюз не е доказал все още стабилизиращата си роля дори за страните, които са пълноправни членове – фалират банки и в банковия съюз, драстично се сваля рейтинга на системно важни банки и т.н. Изпълними ли са условията? Неправилен въпрос, защото условията са много неясни. Единственото ясно е това, което ние сме обещали, тъй като е конкретно – шестте точки, чието изпълнение почти изцяло зависи от БНБ (без обещанието за подобряване на управлението на държавните предприятия), а БНБ винаги изпълнява европейските си ангажименти. Допълнително условие, което обаче се поставя от другата страна, е ние да сме направили всичко в банковата система, което евентуално ЕЦБ счете като проблем в резултат на оценката. Извън българския финансов сектор, условията стават още по-неясни и тук мненията на българската страна и на другата страна се разминават. Никъде в българските обещания не се съдържа ангажимент за това, което в становището на ЕЦБ, ЕК и еврозоната се подчертава. Най-неясната, но е най-важната част в становището на другата страна е, че се призовават българските власти да изпълнят реформите в правосъдната система, борбата срещу корупцията и организираната престъпност. Доколко прогресът в тези чувствителни области е условие за допускане до валутния механизъм или не – не е толкова важно, по-важно е, че тук се назовава истинската причина, поради която вече повече от десет години ни се отказва влизането в еврозоната, въпреки старанието и изпълнението на критериите в макроикономическата и фискална област. И тук не става изобщо дума за българския банков сектор и финансов сектор – най-проверявания в целия ЕС. Предишните откази за ВМ II бяха формално представени по друг начин – например, с високия дефицит по текущата сметка, след това с макар и краткотрайното ни включване в процедурата за прекомерен бюджетен дефицит, но истинската причина е друга и далеч извън макроикономиката и финансовия сектор. А българският банков сектор отдавна е в Банковия съюз, макар и не формално, защото най-голямата част от банковия ни сектор е собственост на банки от Банковия съюз, за чиято стабилност се грижи ЕЦБ. А сега накъде? Колкото и тъжна да е тази ситуация с неравното третиране, притискане до стената и неясноти в бъдещето, трябва да преглътнем това горчиво хапче. Ефектът от този отчаян опит на правителството за членство в еврозоната на този етап има огромен позитивен заряд. Печели икономиката и страната, защото сме притиснати най-накрая да правим реформи в найчувствителните области, които вече десетилетие са обект на критика от страна на европейските институции. Крайно време е и ЕК да престане да спекулира и критикува банковата ни система. Доколко е възможно да се проведат и доведат до успешен край обещаните реформи – да се оправи съдебната система, да станат ефективни държавните институции, да се преборим с организираната престъпност, да подобрим управленито на държавните предприятия и т.н. и всичко това за една година? – това е друг въпрос. Сам по себе си фактът на поемането на ангажимент е една от най-добрите новини за страната през последните години. Очакват се смели и видими реформи – толкова видими, че чак в Брюксел и Франкфурт да ги видят! Много анализатори и другите страни недоумяват защо България се съгласява на всичко това, защо финансовият сектор се хвърля в такава неясна ситуация, защо самото правителство се вкарва в този капан всеки път да се поставят нови и нови условия и при неуспех да понесе тази огромна политическа отговорност? Ако не изпълним условията до средата на другата година и не ни приемат в схемата „близко сътрудничество“ и във ВМ II - това би било огромен провал за правителството и много негативен сигнал към пазарите, инвеститорите и рейтинговите агенции с всички произтичащи от това последици... При най-доброто стечение на етапите на процеса България може да влезе в еврозоната след три до четири години (виж таблицата). От опита вече знаем, че оценките и мониторинга никак не са лесни..., а това не ни е силна страна. И така членството в еврозоната се отлага отново – ще подадем най-накрая заветното заявление за ВМ II след една година (освен ако пак не ни кажат да не подаваме), след което още наймалко две години и ако все още продължаваме да спазваме единствените истински и законни критерии за приемането на еврото – критериите от Маастрихт, които са числови и там няма интерпретации - тогава ще влезем в еврозоната. Имаме една година да докажем, че можем да оправим държавата!
Прочетете повече на: